Лабиринтът на истината

Brain-238-168

Оказва се, че истината нито е толкова проста, нито е очевидна дори. Ако се заинатим и искаме на всяка цена да я намерим е добре да знаем рисковете, на които се излагаме. Най-безболезненото е, че може да получим биполярно разстройство и да ни препоръчат лечение в специализирано заведение.
Следва да се запитаме дали не сме китайци и имаме ли сестра, както се разказва в популярните анекдоти. Но това е за хора с чувство за хумор и владеещи методите за самоирония. Защото останалото е само ирония. И то не на съдбата, както е прието да се казва, а на способността да се движим в лабиринта на фактите, които ни се поднасят по един начин в публичното пространство и възможността да ги подредим сами по начин, който изисква логическо мислене, познания и честност. Последните три са остро дефицитни, така че е добре да се доверим на хронологията на тези факти.
Един от похватите да ни манипулират и замъгляват истината е като ни я поднасят хора, които изглежда току що са паднали от небето. На тях можем да простим, защото сами не знаят какво вършат. Опасността идва от другите, които са тук не от вчера и отлично са проследили събитията, а най-често и участвали в тях. Те боравят с полуистини, като се базират на всеизвестен факт и го интерпретират за собствена употреба. Ето един неутрален пример, който не е политически пристрастен, но лично засяга повече от петдесет процента от хората. Става въпрос за домашните любимци, бездомните животни и насилието върху тях , както и за общинското дружество „Екоравновесие“ и подопечните му зооприюти.
Често припомням, че за степента на цивилизованост на едно общество се мери по отношението към по-слабите и беззащитните.
Преди повече от петнадесет години, още когато кмет беше Стефан Софиянски, започна създаването на приюти за бездомни животни. Десетилетия минаха, докато приемем някакъв закон за защита на животните, защото бяхме единствената, освен Северна Корея, страна която няма такъв закон. Още тогава тези приюти представляваха концлагер за животни. „Екоравновесие“ разполагаше с бюджет да лови, кастрира, опезпаразитява и ваксинира животните от улицата и по този начин се очакваше да се намали тяхната популация до границите на допустимото . По-късно се предложи и опцията за осиновяване. Само че всичко това на практика не е така. Казвам го и от личен опит. Родена съм в Лозенец, близо до Римската стена и точно там кучето ми стана жертва на ловците. Както обикновено един ден се приготвях да изведа домашния си любимец и отворих вратата, но кратък телефонен разговор ме забави. Когато излязох на улицата разбрах от съседния магазин, че е минала колата на общината и стрелците са оцелили моето куче, което имаше медальон на шията и по нищо не изглеждаше да е болно и безстопанствено. Оказа се, че достъпът до приюта , който се намираше още в Лозенец, е невъзможен. С усилията на приятели успях да се добера до директора на „Екоравновесие“, който единствен можеше да издаде бележка за влизане там. Денят беше четвъртък, а според правилата можех да получа разрешение за достъп само срещу лична карта и само в сряда. Беше ми ясно, че кучето ми няма да оцелее толкова дълго там и предприех отчаяни действия да вляза същия ден.
Входа на тъй наречения приют за животни беше обграден с висока ограда от ламарини и само жалният и безпомощен вой на кучетата от вътре издаваше, че там има нещо ужасно. След дълго тропане и заплахи от моя страна, че ще доведа медии и ще информирам чуждите посолства за това място, вратата се отвори и един видимо пиян човек , владеещ нечленоразделна реч се появи с тояга в ръка. На молбите ми да вляза и да си взема кучето, което е било прибрано сутринта, той кратко отсече : „сутрешните псета ги утепахме, махай се.“ Тези думи още звучат в главата ми и ще ги помня , докато съм жива.
Тогава изпразних съдържанието на портмонето и джобовете си и видях как светна погледа на пазача.
Гледката вътре беше неописуема, както и миризмата. Зад телените огради бяха натъпкани живи и умрели кучета, всичко тънеше в кръв и изпражнения. Успях да спася полуживото си куче, защото ги убиваха бавно, с тояги, за да не хабят други средства, но другите останаха.
След тази случка си направих собствен приют и знам, че това не е решение.

Знам, че има много хора като мен, които правят каквото могат и много ги боли, когато истината за този проблем се прикрива, а тя касае цялото общество и трябва да се знае и да се промени.
Въпреки, че всеки има своята гледна точка за случващите се неща, ако не узнаем истината ще останем в лабиринта на заблудата и виртуалните възприятия. Изводите са ясни, поне за тези, които още могат и искат да мислят.

This entry was posted in Коментари. Bookmark the permalink.

Comments are closed.